Буден и достоен български кмет, изрече проницателна реч, по случай 149 години от обявяването на Априлското възстание. Желязко Гагов - кметът на град Панагюрище разсече със слово "демократичния мир". Силни и достойни думи за пробуждане на българския род взривиха ефира. Панагюрище и преди и сега остава люлката на свободата и бунтовния дух.

„Нека помълчим за миг, за да чуем как стене земята под краката ни, но не от тежестта на времето, а от това, че сме забравили. Забравили сме българската сила. Оная сила, с която преди 149 години тук децата гледаха към бесилките и дръвника и не трепваха. Оная сила, която караше мъже с песни в сърцето да вдигат оръжие и да го обръщат не срещу врага, а срещу страха. Оная сила, която гореше в гърдите на апостолите като безусловна съдба- Каблешков, Бобеков, Волов, Бенковски. Техният подвиг не е просто текст в учебниците, то е болка, кръв и огън и ние не сме достойни да говорим за този подвиг, ако с всяка дума не усещаме въглен в гърлото си. Знамето "Свобода или смърт" не бе от плат, то бе обет, беше възкресение, извезано от Райна Княгиня, с пръсти на девойка, но с ръце на светица. Тя не само го уши, тя го понесе през ада, през затворите, през гаврата и устоя, и редом до нея вървяха другите герои, но не с венци, а с вериги. Тодор Каблешков - написал кървавото писмо, като съдбописец, с кръвта на убития мидюри . Смъртта го застигна в килията, сам с куршум на гърлото, по-достоен от хиляди днес живи. Георги Бенковски - поет с пушка, лъв на кон, горд до края, предаден от овчар и обграден в тетевенската гор, с куршум в главата. Техният подвиг беше да обичат България с въстание - вик изтръгнат, и стъпкан от османската власт. Тя го потуши с желязо, с огън, с дръвника в Батак, в Перущица. Не дойде спасението, дойде кървава сватба с безмилостна сеч. Домовете се превърнаха в пещи, а майките в сенки, носещи мъртви деца.

Но точно от тая пепел, а не от хартия и речи се роди свободата. Не от знамето, а от жертвата.

А днес, днес ние изгубихме всичко онова, за което те умряха. Загубихме смисъла, загубихме корена, сменихме героизма с безразличие. Убиваме невинните не с ятаган, а с безхаберие. По пътищата на България гробове без кръв, родители останали без сълзи, народът без съвест. Изпускаме България през пръсти и я гледаме, как се дави в мълчание, в страх и в безверие. Народът ни се пръсна като шепа пепел и ние децата на героите се превърнахме в ратаи на чуждото. Станахме дребни, сиви и глухи. Забравихме да бъдем великани, забравихме да бъдем българи, но днес от това място, Панагюрище – бунтовният олтар ви казвам: Не е късно, но е последно! Това е последната наша България и ако ние сега не я спасим, не от чужденеца, а от себе си, всяка кръв пролята за нея ще бъде напразна и ние ще бъдем прокълнати не от дявола, а от собствените си деца. Затова трябва да си обединим около ново свято дело-нашите деца, защото те са България.

Живеем кратко, нямаме време за омраза, за разделяне, за глупава гордост. Да си стиснем ръцете, един на друг да се доверим и изградим държава с ред, със сърце, с доблест. Такава държава трябва да оставим на децата ни, и е крайно време да бъдем и работим заедно, за да научим децата ни да гледат в очите, да не се крият, да обичат земята си, езика си, рода си. Не омраза, дом да им подарим. Не бягство, корен да посадим в сърцата им и да им оставим Родина. И за това дело трябва да станем по-смели от онези апостоли през 1876 година. Да бъдем по-решителни, защото викаме не към смъртта, а към живота. Да бъдем по-дръзки, защото вместо оръжия трябва да въздигнем духа си. Нека бъдем онези, които пренасяме пламъка на героите. Нека бъдем онези, които се наричат не потомци, а наследници. Нека нашите деца не четат за свободата, а живеят в нея и тогава, само тогава можем да кажем на Каблешков и на Бенковски, вие не умряхте напразно, вашият пламък още е в нас. А тук в Панагюрище преди и завинаги свободата не мълчи.

Да живее българският дух, да живее България!”

Красиво Карлово е независима медия.

Присъединете съм към нашите общности, подавайте сигнали и информация чрез нашите канали оттук.