На  2 юни, когато България свежда глава пред подвига на Христо Ботев, Васил Левски и хилядите знайни и незнайни герои, е време да си зададем прост, но болезнено важен въпрос:
Какво биха направили те днес, ако бяха сред нас?

Дали щяха да мълчат?
Дали щяха да гледат безучастно как се взимат решения зад гърба на народа?
Дали щяха да повярват, че „нищо не зависи от нас“?

Истината е ясна. Те не мълчаха. Те не се предаваха. И най-вече – те вярваха в силата на народа.

Днес, над 70% от българите не желаят въвеждането на еврото. Този процент не е резултат от невежество, а от трезв анализ. Примери има – Гърция, която беше поставена на колене след въвеждането на еврото. Италия, която загуби конкурентоспособност. Хърватия, където гражданите вече усещат ефекта от инфлацията, ценови шокове и икономическа несигурност.

Когато държавата се откаже от своята валута, тя се отказва не само от финансов суверенитет. Тя се отказва от част от душата си. А България има душа. И тя не е за продан.

Съдбата не се дава, тя се взима

Много хора се питат: „Какво можем да направим ние?“
Отговорът е: всичко.

Именно това е най-голямата заблуда, насаждана в съвременното ни общество – че нищо не зависи от обикновения човек. Че решенията се взимат „в Брюксел“, „в София“, „отгоре“. Но това е лъжа, която убива гражданската енергия. А когато народът повярва, че няма сила – тогава вече не е нужно да го поробваш. Той сам ще сведе глава.

Христо Ботев пише:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
Но тоз, който се откаже от борбата – умира по малко всеки ден.

Един народ, една воля, една цел

Много хора, които твърдят, че „нищо не зависи от нас“, всъщност са се предали още преди да започнат. Това е победенческо мислене – мислене, отровено от години преход, разочарования и измами. Но Левски не е тръгнал по къщите на българите, за да ги убеждава, че няма смисъл. Той е създал комитети. Той е организирал. Той е вярвал.

И затова го помним.
И затова днес сирените вият в негова чест.
Но въпросът е: страх ли ни е да последваме пътя им?

Не за Брюксел, а за България

Да бъдеш против еврото не значи да си против Европа. Значи да си за България. За икономическа независимост. За социална справедливост. За бъдеще, което се гради тук – от нас.

В този съдбовен момент не можем да си позволим мълчание. Не можем да си позволим апатия. Имаме избор – или ще бъдем народ, или ще бъдем население.

И както казва Левски:
„Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.“
Стига да поискаме.

Ставай, народе! Страхът не е родина. Апокалипсисът не е бъдеще.

На 2 юни си спомняме героите не с цветя, а с дела. Те не умираха, за да се страхуваме. Умираха, за да живеем свободни.

Сега е наш ред. Да запазим България българска.
Да не се страхуваме.
Да се изправим.
Да си върнем вярата, самочувствието и силата.

Защото не сме малки. Не сме слаби. Не сме сами.

Ние сме народът.
А когато народът е единен – няма сила, която да го пречупи.