Днес, когато границите са размити, а културите се смесват, българската идентичност е изправена пред сериозно изпитание. Децата ни растат в свят, в който често не знаят дали са българи, американци, европейци или просто граждани на света. Това не би било проблем, ако същите тези деца знаеха и осъзнаваха какво означава да си българин – да носиш историята на своите предци, да чувстваш родината в сърцето си и да я пазиш като най-ценния дар. За съжаление, мнозина от тях не знаят. Но защо?

Родолюбие – основата на любовта към рода.

Родолюбие не е просто изтъркано клише, което да звучи добре в празнични речи. То е коренът, който държи една нация жива. Човек, който не знае коя е родината му, няма усещане за принадлежност. А човек без принадлежност е лесно манипулиран и готов да служи на чужди интереси. Това се е доказвало в историята ни неведнъж.

Васил Левски казва:

“Дела трябват, а не думи.”

Но за да има дела в името на България, първо трябва да има любов към нея. И тази любов не се появява от нищото – тя се възпитава още в детска възраст.

Как поезията ни пренася в света на предците ни.

Българската литература, особено стихотворенията на великите ни поети, носи в себе си историята на нашите прадеди – революционери, борци за свобода, хора, които са умирали за България, без да искат нищо в замяна. Чрез стиховете на Ботев, Вазов, Смирненски и Вапцаров можем да се докоснем до болката и възторга, до идеалите и жертвоготовността на тези, които са воювали не за богатство, а за чест.

“Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен;

гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен!”

Христо Ботев, „Хаджи Димитър“

Как може човек да прочете тези думи и да не усети тръпката на миналото? Как може да не почувства гордост? Това е силата на литературата – тя пренася емоцията на времето в душите на днешните поколения.

Чуждопоклонничеството – модерното робство.

Но какво се случва днес? Днешните българи, вместо да пазят и развиват своята култура, се кланят пред чуждите. Чуждото е винаги „по-добро“ – чуждите дрехи, чуждата музика, чуждите навици. И в резултат на това, българската идентичност се размива, защото вече не се смята за ценност.

Навремето дедите ни са се борили да запазят езика си, а днес доброволно го изместваме с чуждици. Борили са се да създадат българско училище, а днес изпращаме децата си в чужбина, защото „там е по-добре“. Хвалим всичко, което идва от Запад, а към българското рядко поглеждаме.

Иван Вазов, в стихотворението “Българският език”, изразява болката си от това, че някои българи гледат с пренебрежение на родното:

“Език прекрасен, кой те не руга

И кой те пощади от хули гадки?”

Но не е ли същото и днес? България е пълна с хора, които вместо да се гордеят с родното, го отричат и подценяват.

Къде е българската солидарност?

Друг сериозен проблем е липсата на единство. Историята ни показва, че когато сме били заедно, сме постигали велики дела. А когато сме разделени – сме ставали жертва на чужди интереси.

Днес, вместо да се подкрепяме, се делим – на бедни и богати, на „леви“ и „десни“, на „тук“ и „там“. Докато други народи си помагат и работят за общото благо, ние продължаваме да се караме и да се подкопаваме взаимно.

“Съединението прави силата” – написано е на сградата на Народното събрание. Само че това съединение отдавна е забравено.

Политическата сатира – народът забравен, властта облагодетелствана.

А докато българите се разединяват, политиците се възползват. Те знаят, че слабият и разделен народ е лесен за манипулиране. Вместо да работят за България, те работят за себе си. Вместо да градят, рушат.

Когато един депутат казва „родината е най-важна“, това най-често означава:

1.Време е за избори.

2.Трябва да разсеем хората от скандалите

3.Патриотизмът върви добре в медиите, стига да не се превръща в реални действия.

И така, докато чиновници, партии и „държавници“ пълнят джобовете си, народът остава излъган, младите – обезверени, а бъдещето на България – под въпрос.

Какво ще изберем - родолюбие или национално безразличие?

България няма бъдеще без родолюбиви деца. Защото дете, което знае историята си, което обича родината си, което се възхищава на Левски и Ботев, няма да служи на чужди интереси. То няма да бъде подведено и изиграно. То ще бъде горд българин, независимо къде по света се намира.

Затова нека учим децата си на родолюбие – не само с думи, а и с дела. Нека им четем Ботев, нека им разказваме за Левски, нека им показваме с примери, че България не е просто точка на картата.

А за тези, които смятат, че свободата е даденост? Нека си спомнят думите на Ботев:

“Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира.”

България ще живее, докато има хора, които я обичат. Въпросът е – колко от нас я обичат?

Красиво Карлово е независима медия.

Присъединете съм към нашите общности, подавайте сигнали и информация чрез нашите канали оттук.